Образователните неравенства се възпроизвеждат

Награда „Питагор“ в категорията за утвърден учен в областта на социалните и хуманитарните науки“ тази година получи социологът проф. Пепка Бояджиева, д.с.н., в Института по философия и социология – БАН. Тя е водещ учен в областта на социология на образованието у нас и в чужбина (почетен професор е към Университета в Нотингам, Великобритания от 2011 г.). Изследванията ѝ са основно в областта на висшето образование и образователните неравенства. Сред нейните научни постижения е разработването на оригинална социологическа концепция за ученето през целия живот като образователна парадигма на късномодерните и постмодерните общества.

През 2021 г. проф. Бояджиева, заедно с нейната колежка доц. Петя Илиева-Тричкова, публикуват в престижното академично издателство Palgrave Macmillan монография, която е отличена с най-високата награда на Американската асоциация за изследване на обучението на възрастни за изключителни постижения в областта – „Adult Education as Empowerment: Re-imagining Lifelong Learning through the Capability Approach, Recognition Theory and Common Goods Perspective“ („Образованието и обучението на възрастни като откриване на нови хоризонти: преосмисляне на ученето през целия живот“).

„Гордеем се с тази награда, защото за първи път тя се дава на учени от Източна и Централна Европа – казва проф. Бояджиева. – На пръсти се броят изобщо учените от Европа, които са я получавали. Наградата се присъжда от 1987 година.“

През последните години заниманията ѝ са насочени към разработването на социологическа концепция за ученето през целия живот. Това е опит да се покаже, че както масовото училищно образование е образователната парадигма през индустриалното и модерното общество, така парадигмата за образование в съвременните общества, които са определяни като постмодерни, е ученето през целия живот.

„Днес цялата ни общественост, и особено общността на учителите знае, че за учене през целия живот се говори много на европейско ниво – подчертава проф. Бояджиева. – И това се възприема едва ли не като лозунг, който ни е спуснат „отгоре“ и ние трябва да го следваме. С моите изследвания се опитвам да покажа, че в действителност това не е просто лозунг, а належаща необходимост на обществата, в които живеем, поради техни същностни характеристики. Например непрекъснатите и много бързи промени във всички сфери на обществото – от икономиката до социалния живот. Някои от тях са толкова бързи, че не можем да ги осмислим до следващата нова промяна.“

Промените са навсякъде – в сферата на труда, в ежедневния живот, в развитието на знанието, в мястото на индивида в съвременното общество. Преди 50 – 60 години животът на всеки човек е изглеждал много по-предвидим. Докато днешното младо поколение живее в много по-динамичен и несигурен свят и е изключително мобилно във всяко отношение. Не само с това, че сменя често своята работа, но и в това какви цели си поставя, какво очаква от живота. Като се имат предвид всички тези характеристики на съвременните общества, ученето през целия живот става необходимост за всеки, който иска да се реализира успешно на пазара на труда и в социалния живот. Човек трябва непрекъснато да се развива и усъвършенства. В тези условия и най-добрата формална училищна система не е в състояние да предвиди какви знания и умения ще бъдат необходими утре, подчертава проф. Бояджиева.

В Закона за предучилищното и училищното образование сред изредените цели на образованието е и „формиране на устойчиви нагласи и мотивация за учене през целия живот“. Ако младите хора нямат някакъв афинитет към знанието, е почти невъзможно да си изградят мотивация за учене, след като излязат от формалната образователна система, категорична е проф. Бояджиева. Затова е изключително важно във формалната образователна система у децата да се формира положително отношение към знанието, знаенето, към ученето през целия живот. Още повече че те непрекъснато ще се изправят пред ситуации, за да се справят, в които ще им трябват нови знания и умения.

Ученето през целия живот не означава някой да запише магистратура след бакалавърска степен. Има се предвид възможността човек да се включва в различни форми на неформално образование – курсове, летни школи, обучения на работното място. Или пък да се образова самостоятелно, което с развитието на новите технологии става все по-реална възможност както за придобиване на практически познания, така и просто за удоволствие, подчертава ученият. Свободното време на човек се увеличава и самообразоването е начин то да бъде запълнено по един удовлетворяващ и смислен начин. Все повече професии изискват постоянна преквалификация. Неслучайно водещите фирми създават свои академии в добавка на обучението на работното място. Дори когато взимат начинаещи специалисти, завършили престижни университети, те пак държат да ги обучават 6 месеца. Така че институциите, които предлагат образование и обучение, се разнообразяват и към тях се прибавят и вътрешнофирмените центрове и академии.

„За съжаление, нашата страна е с най-нисък дял на хора, въвлечени в някаква форма на учене през целия живот – около 2% и под тях – казва проф. Бояджиева. – Най-висок е този процент в скандинавските страни – около 30%. Според данни за 2022 г. в Швеция например 36,2% от населението на възраст 25 – 64 г. е участвало в някаква форма на обучение през последния месец преди изследването, а у нас този процент е едва 1,7. Другият много тревожен факт е, че хората, които най-много се нуждаят от допълнителна квалификация – тези с най-ниско образование и квалификация, най-малко се включват във форми на продължаващо обучение.“

Проф. Бояджиева изследва и темата за образователните неравенства и социалната справедливост при достъпа до различни форми на образование. През последните десетилетия в повечето страни задължителното образование се увеличава като брой години. Очевидна е и тенденцията за масовизиране на висшето образование, а също и за нарастване на участието в учене през целия живот. Същевременно неравенствата в достъпа до различни форми на образование се запазват, което означава, че социалният произход предопределя в голяма степен достъпа до отделните степени на образование и до различаващите се по качеството на предлаганото образование училища.

„Трябва да се подчертае, че образователните неравенства са кумулативни, т.е. те се натрупват и възпроизвеждат – подчертава проф. Бояджиева. – Достъпът до по-качествено основно образование „отваря вратите“ на по-качествено средно образование, което, от своя страна, осигурява достъп до по-качествено висше образование. Социалните неравенства водят до образователни и обратно. Трябва да изследваме и дискутираме доколко децата с различен социален произход имат справедлив достъп до качествено образование. В нашата страна социалният произход има много съществено значение, сочат много изследвания. Един начин да се преодолее този проблем, е разширяване на обучението в ранна детска възраст, но само това не е достатъчно. Необходими са промени и в социалната сфера. Най-добър пример в това отношение е Финландия, където се осигурява сравнително еднакво качество на образованието на децата с различен социален произход.“

Проф. Бояджиева се интересува и от университета като институция от специфичен вид. Тя уточнява, че не всяко висше училище може да се нарече университет. Основополагащите принципи в това отношение са университетската автономия, академичната свобода, единството между образование и научни изследвания. Тези принципи не са някаква даденост. Те се реализират във взаимоотношенията между университетите, от една страна, и държавата –от друга, и следва непрекъснато да се отстояват.

Мисията на висшето образование също е тема във фокуса на изследователските ѝ търсения. През последните години има тенденция университетите да бъдат оценявани основно от икономическа и практична гледна точка – как се реализират техните възпитаници на пазара на труда, какви доходи получават, колко са безработните, коментира ученият. Това е много важно, но висшето образование има и други функции, които в никакъв случай не трябва се пренебрегват. Едните са свързани с развитието на научните изследвания и знанието. Другите са трансформиращи, когато става дума за ролята на висшето образование за формиране личността на студентите, за изграждане на представата им за тях самите и за техните цели, за развитие на качества като самостоятелно и критично мислене, гражданска активност, социална отговорност и други.

Проф. Бояджиева проучва и дарителството в сферата на образованието. В България има добри традиции в това отношение отпреди 1944 г. После тази дейност отмира. Днес има някакво възраждане, въпреки че образованието все още не може да си възвърне позициите – по-често дарителските кампании са свързани с подпомагане на хора със здравословни проблеми или пострадали при бедствия. А културата на дарителството има роля както за развитието на самото образование, така и за формирането на общности, обединени около кауза, насочена към бъдещето, която носи положителен заряд.

„Интересувам се и от изследвания на неуспешните феномени, макар че обикновено се прави обратното, т.е. проучват се успешните институции и инициативи – казва проф. Бояджиева. – Но за разбирането на социалната действителност има значение да се изследват и осмислят не само успехите, но и провалите, онези идеи, инициативи и институции, които не съумяват да се реализират или изчезват бързо след своето създаване. Наскоро излезе една книга със заглавие „Изчезналите университети. Въведение към една социология на неуспеха“, в която заедно с Цочо Бояджиев изследваме изчезнали италиански университети, а също и съдбата на създадения през 1920 г. у нас Свободен университет за политически и стопански науки.“

Проф. Бояджиева изследва и социалното инженерство чрез висшето образование по време на комунистическия режим. Тя проучва архивни документи и показва, че дори през 1989 г. над 50% от студентите са приети във висшите училища на основата на някакви социални привилегии, а не на академичните им постижения. Благодарение на въведените привилегии за определени групи младежи, а също и на ограничения за други приемът във висшето образование се превръща в политически инструмент за социално инженерство, т.е. за контролиране на съдбите на хората в зависимост от техния социален произход и статус, а по този начин и – на социалната структура на самото общество.

Възникването на Софийския университет

Създаден първоначално като висше училище, също е обект на научен интерес от страна на социолога. Истинското раждане на Университета като автономна институция е след кризата от 1907 г., когато при откриването на Народния театър студентите освиркват княз Фердинанд, което води до закриване на Университета за цяла година. Това е дълъг период, през който студенти, преподаватели и цялата общественост се включват в борбата за възстановяване на Университета като автономна институция. През това време властите се опитват да привлекат учители, като им предлагат по-високи заплати, но те отказват. Канят уволнени професори да се върнат, те също отказват. Обръщат се към наши преподаватели, които работят в чужбина. И те отказват. Университетът получава подкрепа от цялото ни общество, както и от чужбина. На събрания на обществеността говори Иван Вазов. На събрания на селяни пък, заедно с призиви за подобряване на земеделието, се издигат и лозунги в защита на автономията на Университета.

„Това е една много светла страница в историята на Софийския университет като институция и общност, която се бори за своята идентичност и получава широка обществена подкрепа. И то в ситуация, когато за преподавателите е било много тежко да останат цяла година без работа, а студентите да се върнат по домовете си“ подчертава проф. Бояджиева.

Интересна е и историята на създаването на Берлинския университет през 1809 г., който реално служи за модел на съвременното висше образование. Прусия е загубила войната с Наполеон и държавата е морално и икономически съсипана. В тази обстановка с изключителна щедрост е създаден Берлинският университет. Това е доказателство, че в трудни моменти хората се обръщат към образованието. То може да обедини една нация, да даде на хората надежда и перспектива за бъдещето. Неслучайно всички големи немски мислители се включват в това начинание.