Семейството е най-големият ресурс за развитие на детето

Анна Динчева (вляво) с наградата си за „Ерготерапевт на годината“ Снимки РЦПППО – София-град

Тази година за първи път бяха връчени Националните награди за приобщаващо образование под патронажа на министъра на образованието и науката Красимир Вълчев.

В категория „Ерготерапевт на годината“ отличието е за Анна Динчева от Регионалния център за подкрепа на процеса на приобщаващото образование – София-град.

Тя е специален педагог по образование. Oт началото на професионалното си развитие през 2006 г. работи с деца с комплексни потребности и като всеки специалист, който работи с тази група деца със специални потребности, търси алтернативни подходи. Така преди около 12 години специализира сензорна терапия, а след това и ерготерапия.

„Наградата е признание за труда ми през последните години.

Имам късмета не само да работя това, което искам, а и да успея да намеря своето направление в сферата. Убедена съм и вярвам в смисъла на сензорната терапия. Когато започнахме, тя беше нещо ново и далечно от образователната система. Но за 11 години работа по терапевтичната програма, която създадохме, доказахме, че тя има много допирни точки с приобщаващото образование и е силно оръжие в тази посока“, споделя с вълнение Анна Динчева за полученото отличие.

Най-голямото признание за нея и труда ѝ обаче не е наградата, а доверието на родителите, свободата да работи и да надгражда уменията си, и фактът, че с екипа ѝ са запалили много хора в сферата. „Не вярвах, че единайсет години по-късно в толкова много училища и градини ще се прокарва все повече и повече темата за сензорната терапия. За мен това е едно от най-ценните неща“, допълва тя.

Как обаче Анна Динчева се насочва към ерготерапията

и конкретно към сензорната терапия като основен подход. „Търсейки решения, разбрах, че основната причина децата, с които работя, да имат по-големи затруднения в адаптацията, в общуването, в овладяването на умения, се дължи на спецификите в преработката на сетивната информация, тоест как възприемат света около себе си. Когато има специфики и децата не са напълно наясно с тялото си, какво могат да правят с него и как да се регулират, поведението им изглежда странно“, споделя специалистът.

Думата ерготерапия идва от дейност и именно тя е в основата.

„Основната ни задача е да подкрепяме деца и възрастни според затрудненията и силните им страни да участват активно в дейности. Самите те да инициират такива, да бъдат самостоятелни, да овладяват нови умения“, обяснява специалистът.

Винаги се започва с функционална оценка, която вече се прилага и в системата на образованието. На развитието на детето се гледа като на динамичен процес, върху който влияят различни фактори. Сред тях са неговата възраст, медицинското състояние или диагнозата, мотивацията и характерът на детето, неговите лични интереси и силните му страни. затрудненията, които среща, средата, в която живее, нагласите на хората около него и на децата и семействата в групата или класа му, достъпът до услуги.

„Според възрастта на детето, какви затруднения среща и какъв ресурс може да използва за овладяването на нови умения, работим в определена посока в екип със семействата и всички специалисти, които са склонни да ни партнират. Работим с широка група деца, младежи и възрастни и няма как да прилагаме само един подход“, казва Динчева.

Дава пример с работата с малки деца със специални потребности.

Тогава фокусът на специалистите е основно върху двигателни умения – груба и фина моторика, умения за самостоятелност и всекидневни дейности, за саморегулация на емоциите и поведението, за общуване и за сензорната преработка.

Тази година в ранната интервенция екипът в Регионалния център за подкрепа на процеса на приобщаващото образование – София-град, работи с детенце със специфично и рядко състояние. То е на над 3-годишна възраст, но не може да седи само, да пълзи и да ходи. В такава ситуация основната цел на екипа е да му помогне максимално да натрупа сетивен опит и да го включва в дейности, дори и адаптирани, в които то да може да играе по сходен начин на връстниците си. Това става през сензорна стимулация.

„В случай като този основният ни фокус е сензорната преработка. Стимулацията на вестибуларната система е от най-силните и регулиращи стимули за цялата нервна система, тоест тя е от първите неща, които ни помагат да опознаем тялото си и да развием двигателните си умения“, обяснява Динчева.

Това дете не може да се качи на пързалката, да се люлее само, да кара колело.

Затова екипът в Центъра му помага да натрупа този опит по алтернативен начин. В залата, в която работят, разполагат с разнообразно оборудване, което предоставя възможност за различна по вид сензорна стимулация. Има различна движеща се екипировка и типове люлки, всяка от които предоставя различно усещане като позиция на тялото по време на движение. Правят различни тактилни игри – с пясък, с различни материи, които да докосва и да усеща. Стъпка по стъпка да въвеждат и допълваща алтернативна комуникация.

Събеседничката ми подчертава, че най-важното за всяко дете в първите месеци и години от живота му е сетивният опит. Колкото повече сетивен опит трупа детето, толкова по-вероятно е да разгърне пълния си потенциал. Всички умения – двигателни, езикови, за регулация, за самостоятелност, са свързани със сензорната преработка.

„Най-важният съвет към всички родители е да играят много с децата си,

независимо дали са със специални потребности, или типично развиващи се. Неслучайно пътят на малкото бебе в норма към това да тича и да играе, е преди това да го люлеем, да го въртим, да сменяме позициите му, да го поставяме по коремче. В един момент то опознава до такава степен добре тялото си, че може да го управлява, да пълзи, за да посяга към играчки, и след това да ходи и така нататък“, казва отличеният ерготерапевт.

По думите ѝ

всичко може да се превърне в играчка и в безценен източник на стимулация за малкото дете.

За сензорна играчка може да бъде използван и добре запечатан плик с малко гел за миене на чинии и няколко топчета вътре, одеяло от различни материи, игра с пяна, с пясък, боб или ориз.

„Най-често, когато говорим за случаи на деца, които нямат обективни проблеми, но виждаме забавяне в развитието, то се дължи на депривация. Деца, които са гледани повече време пред екран, лишени от възможността да играят, да трупат опит, пазени са да не се цапат или да не се наранят, да не се движат много, обикновено се забавят в развитието си. За наше щастие, те компенсират много бързо, когато ги поставим в стимулираща ситуация“, подчертава Динчева.

Дава пример и с дете с аутизъм, което се движи много, не се задържа в дейности,

не играе целенасочено, говори малко и не разбира добре, изпада в кризи, когато поиска нещо и не го получи. При подобен случай фокусът на работа на експертите е различен. Ще опитат да му помогнат да се захранва със сетивната информация, от която има нужда, за да може да се задържа в дейности и игри, да има партньор, да може да изчака, да може да довърши това, което е започнало да прави.

Основното им оръжие отново са сензорните игри. „Няма да имам успех, ако накарам това дете да нареди пъзел с форми, и му кажа „седни тук и го подреди“. Но ако поставя на земята интересна за него тактилна пътека, по която да ходи босо, усещането и удоволствието от тази сензорна игра обикновено е нещо, което може да му помогне да се задържи в дейността. Когато прави нещо, което му харесва, то е много по-склонно да довърши задачата“, дава за пример събеседничката ми. След като детето харесва пътеката, тя ще му я дава, но ще изпълняват и някаква задача.

Има и случаи, в които детето има проблеми и в координацията.

То тича, пада, спъва се, но не защото не внимава достатъчно, а защото информацията, която получава от тялото си и от света наоколо, не се преработва добре. В този случай специалистите прилагат игри, които да му помогнат да подобри координацията и усещането от собственото тяло. Играят с гимнастическа топка, търкалят се по корем на нея, скачат, минават през тунели.

„Това са игри и дейности, които всички подрастващи обожават, но при дете с посочените специфики те му помагат да натрупа необходимия сетивен опит, за да подобри своята координация и концентрация. Колкото повече такива дейности са заложени във всекидневието на дете с аутистични черти в развитието, толкова повече виждаме качествени промени по отношение на начина, по който играе, движи се и борави с предмети“, разяснява Динчева.

Подчертава, че границите и правилата са от най-важните неща за всяко дете,

особено при деца с проблеми в развитието и в концентрацията. Това е ключово условие, за да може детето да върви напред и да се развива. „Те имат нужда да знаят какви са границите, до които можем да стигнем, какво трябва да правим. Те трябва да имат някаква отговорност, но след нея идва нещо интересно и приятно“, допълва специалистът.

Екипът за подкрепа прекарва с всяко дете само по 45 минути два пъти седмично,

затова и родителите са най-важният фактор в неговия живот. „Семейството е най-големият ресурс на детето и неговото развитие. Затова се стараем да подкрепим семействата по възможно най-ефективния начин“, казва Анна Динчева. Въпреки че невинаги работят с тях вътре в залата, тя и екипът ѝ винаги дават обратна връзка за случващото се и насоки как всичко, което работи при тях, може да се прилага в домашни условия с подръчни средства.

С екипа работят активно по разработката платформата „Подкрепи ме“,

която се реализира по проект съвместно с УНИЦЕФ и Министерството на образованието и науката. Основната задача е да подготвят материали, насочени към семействата, за да знаят какво могат да правят у дома. Част от съдържанието в платформата дава насоки за прилагане на ерготерапевтични подходи у дома, как родителите да подкрепят детето да овладява графомоторни умения, как може да се направи домашна сензорна зала, как започнатото в специализираната база може да се надгради у дома.

За събеседничката ми подкрепата на семейства е сред най-важните теми. „Срещам родители, които са се сблъсквали с негативно отношение и с неподходящ начин, по който се съобщава и се представя диагнозата. За голяма част от децата, с които работим, още на ранна възраст се знае, че ще имат специални потребности“, обяснява Динчева.

Категорична е, че

колкото по-рано детето и семейството му получат подкрепа, толкова по-устойчиви ще бъдат постигнатите резултати.

„За мен и за колегите ми ранната интервенция е едно от най-важните неща. Затова е важно кого първо ще срещне семейството“, отбелязва тя.

Споделя още, че винаги насърчават семействата да работят с малки стъпки и да формулират заедно с екипа за подкрепа ясно измерими цели, които детето да постигне. През следващите два месеца да започне да сочи с пръст, поне малко да започне да се храни само, да се задържа в някаква игра. Специалистите и родителите работят за постигането на съответната цел и след два месеца например могат да забележат, че детето вече посочва поне пет от десет пъти.

Когато желанието на родителите е детето да стане като всички останали, което е трудно измерима цел, и тя не е постигната, има опасност за демотивация.

Екипът насърчава семействата да си водят дневник

и всеки ден да записват по нещо хубаво, което се е случило. Така след два месеца, дори детето да не е станало като всички останали, могат да отворят и да видят, че все пак са записали над двайсет негови постижения.

„Семействата имат нужда от подкрепа и от насоки, да виждат, че хората откриват у детето им и хубави неща. Винаги започвам с положителните моменти от сесията. Това дава резултат. Когато работим с деца със сериозни проблеми в развитието и с увреждания, най-малките стъпки личат много. За тях е голяма радост“, подчертава Динчева. И допълва, че съветват да не се обсъждат проблемните неща пред детето.