ТКЗС – драмата, сполетяла българското село

След 60-те години на XX век в литературата ни се появяват прекрасни неща за този период от нашата история, казва проф. Антоанета Алипиева.

Антоанета Алипиева е професор по най-нова българска литература в Шуменския университет „Еп. Константин Преславски“. В момента е лектор по съвременна литература в Белградския университет. Заниманията ѝ са в областта на литературната история и оперативната критика. Автор е на книгите „Четене на себе си“ (1998; 2004), „Национална идентичност в българската литература“ (1999; 2006), „Български комплекси“ (2001; 2004), „Българската поезия от 60-те години на ХХ век. На повърхността. Под повърхността“ (2004; 2010), „Дневниците на българските писатели от втората половина на XX век“ (2007), „Българската лирика през 70-те години на ХХ век“ (2010; 2012), „В театъра на литературата“ (2012; 2016), „Българска лирика: „забутаното поколение“ от 80-те години на ХХ век“ (2014; 2016), „Литература и национализъм в България от последното десетилетие на ХХ век до ден-днешен. Поглед отвътре“ (2017; 2019), „Вера Мутафчиева – между литературата, историята, политиката и геополитиката“ (2020). „Вълкът единак. Богомил Райнов“. София: Издателство „Балкани“, 2022.

Тази година излезе книгата ѝ „ТКЗС в българската литература“, издадена от Национално издателство за образование и наука „Аз-буки“. Оформлението на книгата и илюстрациите в нея са на художника Росен Йорданов.

Интервюто взе

Зина СОКОЛОВА

– Проф. Алипиева, как се насочихте към темата за трудовото кооперативно земеделско стопанство (ТКЗС) в българската литература?

– Тръгнах от Ивайло Петров, който много дълбоко пресъздава трагедията на разбитото българско село, когато комунистическият режим идва. Този автор ми се стори много добър, но не толкова разгърнат. И така лека-полека дойдох до голямата тема за ТКЗС, която се оказа много обширна, много разнообразна и много добре представена в българската литература.

Винаги, когато човек работи, темите сякаш му идват случайно. Тръгваш от едно място, стигаш на друго. Така създадох книгата, това е нейната история. Беше ми много интересно да проследя целия процес, включително и с приемането на закони и с постановления, с човешките драми и движението на българското село от средата на миналия век до ден-днешен.

– Как подбирахте творбите, които отразявате в книгата?

– Оказа се огромен масив от произведения. Трябваше да ги прегледам, включително и тези, които бяха много бездарни, плакатни, агитационни. До края на петдесетте години на миналия век литературата е имала този фокус, защото от нея се иска да служи на властта. А властта е гледала и винаги гледа по принцип на литературата като на инструмент за постигане на своите цели. Така че една дирижирана литература няма как да не се включи в целия инструментариум на насилието.

Но след шейсетте години на XX век вече произведенията стават по-освободени, появяват се прекрасни неща за тази драма, сполетяла българското село. И така, наложи се да ги изчета. Купища, купища книги трябваше да прехвърля, за да мога все пак да систематизирам разказа за българското село.

– Има ли нещо, което да ви изненада, докато се ровехте в страниците на книгите?

– Да. Всичко ме изненада, но не литературата, тъй като толкова отдавна се занимавам с нея, че по цял ден чета. Но ме изненада самата социология на нещата, самата идеология, самото измисляне или по-скоро адаптация според съветските колхози на тази нова форма на организация на обществото. Ето това ми беше много интересно.

Трябваше да прочета законите, трябваше да прегледам постановления и разбира се, откривам нещо, което винаги съм откривала. Литературата реагира буквално на всичко. Тя винаги намира начин да разкаже за времето, да го обхване и включи в себе си. Създаде се, пусне се закон, литературата вече го е облякла в човешки разказ. Пусне се друго, директива, да кажем – ето ти отново произведение, което в човешки аспект разказва какво се е случило в самата реалност.

– Подобна бърза реактивност добър знак ли е?

– В началото е имало насилие върху литературата – не само за темата за ТКЗС, а и за много други теми. Разбира се, има огромен масив на плакатна, услужлива литература. Но по-нататък литературата винаги е успявала да разкаже това, което даден тиранин не е искал от нея. Спомняте си „Тирани, всуе се морите“, това чудесно възклицание.

– А към каква аудитория е насочена Вашата книга?

– Мисля, че към много широка. Така се получи, защото книгата е социология на литературата. Чисто социологически се проследяват нещата. Просто това ми подаде самата тема и струва ми се, че ще бъде много интересна както на литературоведи, така и на социолози, на културолози, на политолози.

А мисля, че и на един масов читател, който винаги би се забавлявал с тази тема, защото е чувал от дядовци и баби какво се е случвало. За него това е далечно, непознато и най-вече не е било драма. Докато тези хора, които са предавали всичко в ТКЗС, целия си труд, за тях е трагедия.

– Имало ли е хора, които са приемали това като някакво улеснение за тях?

– Разбира се, животът е толкова пъстър и сложен. Първите, които влизат в ТКЗС, са тези, които имат десет-двайсет декара – т.е. бедните. Те с голяма радост се записват там, това облекчава техния живот, но с още по-голяма радост гледат как прекрасните стопани, на които цял живот са завиждали, страдат. Има такава нотка. Бедният, който се радва на нещастието на богатия.

Но по-нататък всяка власт използва много позната технология и това наистина е всяка власт, не само при ТКЗС се е получило. Този, който ти е враг, който не е бил съгласен с теб, рано или късно го включваш във властта, даваш му позиция, за да може да го привлечеш на своя страна. И така много богати хора, много несъгласни хора, които не са успели да се самоубият или да станат горяни, защото такива случаи е имало много, тези хора просто приемат подобна позиция, стават звеноводи, ръководители на ТКЗС.

– От литературата, която Ви се е наложило да прегледате, кое Ви грабна най-много?

– Книгите на Ивайло Петров са смайващи – „Мъртво вълнение“ и особено „Хайка за вълци“. Такава дълбочина на психологията, на отчаянието, на отмъщението, на изненадата от живота. Прекрасни неща в негово лице притежаваме. А по-нататък големият автор на миграцията, защото ТКЗС прави нещо, което е много генерално в социалистическото общество. То прокужда хората от село и през петдесетте, шейсетте години започва голямата миграция на селянина в града, защото на село не може да се намери вече прехрана. И селянинът започва да търси своята пролетарска прехрана в града. И става вече работническа класа.

Тази тема на миграцията, на принудата, на отчаянието и най-вече на конвертирането на селянина в гражданин разглежда Георги Мишев. Това е вече другият голям автор, когото визирам в книгата.

– В края на книгата пишете: „Днешната картина на демократичното българско село е друга. То е „труп“. Къщите са „оцелели“ или „празни“. Отразени ли са тези процеси в съвременната литература?

– Тепърва започват, защото селото вече окончателно се премести в града. Писателите все още са заети с градските сюжети, с метаморфозите, които българското общество търпи след навлизането в демокрацията. И селото все още не e станало сюжет. Но има такива възвръщания към селското пространство във вид на съвременни преходи от града в селото.

Селото вече започва да предлага друг вид кооперации. Всички си дават земите под аренда, започва да се развива селски туризъм, реставрират се стари къщи, които вече влизат в икономиката на държавата. Започват да се строят съвременни домове, защото хората се изселват от града към селото, бягайки от врявата и мръсотията на градовете в търсене на спокойствие.

Следователно селото продължава да се развива по някакъв начин, но това е вече нова метаморфоза, съобразена с новите икономически и ментални особености на обществото.

Тепърва очакваме селското пространство да представи разкази за човешката душа, за новата социология и история.