От зов за помощ до реална подкрепа

„Пътят на едно дете или младеж към получаването на подкрепа започва с разпознаването на проблема и подаването на първоначален сигнал“, разказва за „Аз-буки“ Лидия Кирилова, арттерапевтът в Дневния консултативен център за деца, юноши и родители към Превантивно-информационния център по проблемите на наркоманиите – София. По думите ѝ този сигнал може да дойде от различни източници – родители, учители, съседи, училищни специалисти, регионалните полицейски управления или от самото дете. Често е свързан с тревожни промени в поведението, емоционални затруднения, риск от отпадане от училище, насилие или употреба на психоактивни вещества, включително случаи на задържане за притежание или спешен прием в болница след злоупотреба.

В Превантивно-информационния център в София се осъществява първичен контакт чрез входящо оценъчно интервю. Оценява се степента на употреба на психоактивни вещества – дали тя е експериментална, епизодична, или има риск от зависимост. На базата на цялата информация се формулира заявката и се изготвя индивидуален план за консултиране.

„При работа с непълнолетни включването на родителите е съществена част от терапевтичния процес“, обяснява Кирилова. Често се прилага мултидисциплинарен подход, при който психолози, социални работници, педагози и психиатри работят съвместно.

„Работата с отделните членове на семейството се разпределя между специалистите с цел по-добър фокус, като паралелно се провеждат и общи срещи за синхронизиране на процеса“, допълва моята събеседничка. В този етап от ключово значение е да се работи без осъждане и с фокус върху най-добрия интерес на детето и семейната система.

Според нея изграждането на доверие е от решаващо значение. Без него младият човек трудно би приел помощта и би се ангажирал с промяната. „Подкрепата е процес, който изисква време, последователност и индивидуален подход“, казва арттерапевтът. На мнение е, че успешният път от сигнала до реалната помощ зависи както от системата, така и от човешкото отношение. Важно е детето или младежът да бъде чут, разбран и подкрепен от членовете на семейството си и те да имат готовността да работят със специалистите.

В Центъра се предлагат както индивидуални консултации, така и различни групови форми на работа. Организират се занимания за родители, насочени към развитие на родителските умения и подобряване на взаимоотношенията с младежите.

За младите хора се провеждат групи по арттерапия, които подпомагат развитието на адаптивни стратегии за справяне, изграждането на положителна самооценка, здравословни граници и социални умения. „Работата преминава през няколко основни етапа: себепознание, междуличностни взаимоотношения, социални интеракции и планиране на личностното развитие“, споделя Кирилова.

А на въпроса колко рано трябва да се потърси помощ, за да бъде тя най-ефективна, моята събеседничка отговаря кратко и ясно: „Възможно най-рано!“. По думите ѝ ранното разпознаване на трудностите и навременното търсене на помощ значително увеличават шансовете за успешна подкрепа и устойчиво подобрение в състоянието на детето или младежа.

„Още при първите сигнали – промени в поведението, затруднения в общуването, спад на оценките в училище, емоционална нестабилност или изолация, е важно да се реагира“, казва тя. Защото ранната намеса позволява да се предотврати задълбочаването на риска – независимо дали става дума за психично здраве, употреба на психоактивни вещества, агресивно поведение или социална изолация. „Освен това в по-ранните етапи детето или младежът е по-отворен към подкрепа, а семейството – по-гъвкаво в търсенето на решения“, допълва Кирилова.

Дебело подчертава и това, че търсенето на помощ не е признак на слабост или провал в родителството, а акт на отговорност и грижа. „Колкото по-рано се включат специалисти, толкова по-щадящ, кратък и ефективен може да бъде процесът на подкрепа“, обяснява тя.

Ролята на семейството, както и на социалната среда са ключови за процеса на възстановяване и укрепване на младежите, без значение степента на употреба.

„Подкрепата от страна на семейната среда е фактор, който може значително да ускори и подобри процеса на възстановяване, както и напълно да допринесе за преустановяване на употреба и рисково поведение при младежа. Дори да няма употреба, семейството е най-важният фактор за пълноценно развитие на една адаптивна социална личност“, разказва арттерапевтът.

По думите ѝ рехабилитацията на млади хора е сложен и многоизмерен процес, който излиза далеч извън рамките на самото поведение или конкретния проблем. На мнение е, че сред най-големите предизвикателства е мотивацията. Често младежите не разпознават напълно трудността си или не виждат смисъл в промяната, особено когато тя им е наложена отвън – от родители, училище или институции.

Друг съществен фактор е етапът на развитие, в който се намират. „Юношеството и ранната зрялост са периоди на търсене на идентичност, експериментиране и стремеж към автономия. В този контекст всяка форма на контрол или ограничение може да бъде възприета като заплаха, което затруднява изграждането на сътрудничество със специалистите“, пояснява Лидия Кирилова.

Оказва се, че не по-малко важно предизвикателство е средата, в която живее младият човек. „Дори при наличие на индивидуален напредък, връщането в същата рискова среда – семейна, социална или приятелска, често води до регрес“, казва тя. Затова липсата на подкрепяща мрежа и стабилни модели за подражание може значително да ограничи ефекта от рехабилитационните усилия.

Кирилова разказва, че стигмата също изиграва сериозна роля. „Младите хора, преминали през трудности, свързани с психично здраве или употреба на вещества, често се сблъскват с неразбиране, етикетиране и социално изключване“, обяснява тя. А всичко това може да подкопае тяхната самооценка и да намали шансовете им за успешна реинтеграция.

Предизвикателство за специалистите в Центъра е и необходимостта от координация между различни системи – здравеопазване, образование, социални услуги. „Липсата на синхрон между тях често води до прекъсване на процеса на подкрепа или до фрагментирана грижа“, посочва арттерапевтът.

На мнение е, че въпреки тези трудности, рехабилитацията е възможна и ефективна, когато е индивидуализирана, дългосрочна и основана на доверие. „Именно устойчивата връзка между младия човек и подкрепящите го възрастни е ключът към реалната промяна“, категорична е тя.

Кирилова обяснява, че ранната намеса не просто увеличава шансовете за успех – тя често определя посоката на развитие. Оказва се, че шансовете за пълно възстановяване при ранна намеса са значително по-високи в сравнение със случаите, в които помощта се търси на по-късен етап.

„Когато трудностите бъдат разпознати навреме и се предприемат адекватни действия, често е възможно не само овладяване на проблема, но и пълно възстановяване на личностното развитие на детето или младежа“, посочва тя. Ранната намеса позволява да се прекъснат рискови модели на поведение, преди те да се затвърдят и да се превърнат в устойчиви навици. Тя също така дава възможност да се работи върху основните причини за затрудненията – емоционални, семейни или социални, вместо да се поставя фокус само върху последствията.

„Особено важно е, че в по-ранните етапи мозъкът и личността са по-пластични, което прави промяната по-достъпна и ефективна“, споделя моята събеседничка. Младите хора имат по-голям капацитет за адаптация, учене и изграждане на нови умения, когато получат навременна и подходяща подкрепа.

„Разбира се, „пълно възстановяване“ невинаги означава връщане към състояние без никакви трудности“, казва тя. По думите ѝ в много от случаите то включва изграждане на устойчивост, умения за справяне и по-добро разбиране на себе си. Именно това прави промяната дългосрочна и реална.

Напълно разбираемо, проследяването и подкрепата след приключване на терапията са ключова част от цялостния процес на възстановяване. Оказва се, че в много от случаите именно този етап се оказва решаващ за това дали постигнатите резултати ще се запазят във времето.

Практиката на специалистите в Центъра показва, че успешната рехабилитация не приключва с последната терапевтична сесия. Обичайно се предвиждат последващи срещи за проследяване, които могат да бъдат по-редки, но имат за цел да подкрепят младия човек в реалната среда, където се прилагат новите умения. „Тези срещи дават възможност да се реагира навреме при риск от връщане към стари модели на поведение“, категорична е тя.

Освен индивидуалното проследяване често се включват и други форми на подкрепа – работа със семейството, участие в групи за взаимопомощ, образователна или социална интеграция. Важна роля играят и училището, както и по-широката социална среда, които могат да бъдат както рисков фактор, така и източник на стабилност.

Терапевтът разказва още, че едно от предизвикателствата в този етап е, че подкрепата постепенно намалява, докато очакванията към самостоятелността на младия човек се увеличават. Затова е важно процесът да бъде плавен и добре структуриран, така че да не се създаде усещане за „рязко прекъсване“.

„В най-добрите случаи се изгражда устойчива мрежа от подкрепа, която остава и след формалния край на терапията – доверени възрастни, специалисти при нужда, както и вътрешни ресурси у самия млад човек. Именно тази комбинация е в основата на дългосрочната стабилност и превенцията на рецидив“, завършва тя.

Свързани статии:

Тийнейджърите развиват зависимости много по-бързо от възрастните Доброволчески клубове, обучения и партньорства превръщат младите хора в посланици на здравословния начин на живот Да тичаш с усмивка към детската градина Д-р Цветелина Петкова, директор на Превантивно-информационния център по проблемите на наркоманиите – София: Възпитанието е въпрос на устойчиво присъствие в живота на детето